Влажните зони са територии, в които водата покрива почвата или присъства в повърхностния ѝ слой целогодишно или сезонно. Това са екосистеми, в които водата е основният фактор, от който зависят екологичните условия и свързаните с тях животни и растения. Те могат да бъдат естествени или изкуствени, постоянни или временни, статични или течащи, сладки, бракични или солени, включително територии с морска вода.

Естествените влажни зони са незаменими местообитания на редки животински и растителни видове и имат изключително важна роля за кръговрата на водата, тъй като възстановяват водните запаси и подхранват подпочвените води.

Особено ценна е способността им да пречистват преминаващите през тях води, затова на много места по света се изграждат пречиствателни станции, имитиращи естествените блата.

Влажните зони имат много важна роля и в предпазването от наводнения, като поемат и задържат голяма част от повърхностните води. В тях се съхраняват големи количества въглерод, което ги прави изключително  важни за предотвратяване на промените в климата.

Влажните зони са силно чувствителни към замърсяване, промени във водните течения и други. През  XX век в световен мащаб голяма част от тях са били пресушени или силно изменени, а това пряко застрашава организмите, които разчитат на тях за своето оцеляване.

В началото на 20 век влажните зони в България са заемали около 2000 km2 или 2% от територията на страната ни, а в наши дни тяхната площ е едва 0,1%. Най-сериозно са пострадали блатата и мочурите около река Дунав, в Тракия и Софийското поле. Нарушено е и естественото течение на всички наши големи реки.

Причините за унищожителната човешка намеса е убеждението, че териториите, заети от естествените влажни зони, не носят пряка икономическа изгода, а са развъдници на комари.

По-големи блата край р. Дунав са били Голямото блато край Тутракан – 19 km2; свищовската Балта – 17 km2, и Беленското блато – 10 km2 (Свищовско-Беленската низина); Краище – 13 km2, и Видра – 9, 2 km2 (Карабоазката низина).

По черноморското крайбрежие най-големите влажни зони са били край Бургас (Вая – 28 km2, Мандра – 17 km2, и Атанасовското езеро – 16 km2) и Варна (Варненското и Белославското езеро).

От вътрешните блата най-големи са били Стралджанското – 45 km2  и Баташкото – 27 km2.

От това богатство до наши дни е останала нищожна част. Повечето от влажните зони са пресушени, за да бъдат използвани като обработваеми земи (повечето крайдунавски блата, Стралджанското и Драгоманското блато), някои като Баташкото блато и Мандра са превърнати в язовири, а други в рибарници – Орсойското блато, Голямото блато.

Други влажни зони, макар и запазени, са значително повлияни от човешката дейност – например прокопаване на плавателен канал на Варненското езеро, и с нарушен воден режим. От над 20 крайдунавски блата днес са запазени само 3 – Гарван, Кайкуша и Сребърна.

В по-голяма степен са запазени черноморските блата, като много от тях са защитени територии.

Почти всички от вътрешните блата са били унищожени, но след 90-те години на ХХ в. някои от тях се възстановяват – Драгоманското блато.

С унищожаването на влажните зони у нас са изчезнали много растителни и животински видове (сив жерав, розов пеликан, калдезия и насекомоядното растение алдрованда), значително са намалели колониите от чапли и корморани, популациите на много земноводни и безгръбначни.

 

Източник: balkani.org